Успяхме и се помолихме за България!!!

Свещената планина Кайлаш – която мълчи с гласа на вечността!
Гордея се с всеки един човек от моята група!

Това е голямо изпитание за всеки! Надморската височина е 5400м. Въздуха рядък, дъжда силен, а вятъра прорязващ- тяхната победа е моята победа!

Всеки голям пътешественик знае какво е да направиш кората на Кайлаш!

Кайлаш не е връх, а откровение, който  с  непристъпната си красота стои като на бял трон сред суровите хребети на западен Тибет – самотен, съвършен и вечен. 

Сякаш самото небе е коленичило, а времето е застинало завинаги в тайнствената тишина на мистицизма. Тук въздухът е друг – по-лек, по-тънък, но пропит с дълбочина, която не се вдишва, а усеща със сърцето.
Отдалеч, Кайлаш прилича на огромна бяла мандала, нарисувана от боговете. Формата ѝ – необяснимо правилна, почти геометрична. Върхът не блести — той сияе. Светлината не пада върху него, а като че ли излиза от него, тиха, мека и безвремева.

Според древните вярвания, тук се срещат  Шива и Буда, и редица други безимени духове, които танцуват в кръг около вечно снежната  и корона. Кайлаш не се нуждае от легенди, за да бъде свещена. Достатъчно е да стоиш в нейното подножие, и ще разбереш – това не е място, това е състояние на душата.

Никой не е изкачвал Кайлаш. Не защото е невъзможно, а защото не бива. Да се изкачиш би било като да стъпиш в олтар с кални обувки. Тук височината не се покорява – тя се почита. Затова вярващите не се стремят нагоре, а в кръг – извършват кората, ритуално обикаляне около планината, в мълчание, в молитва, в преклонение.

Кайлаш не говори. Тя мълчи. Но това мълчание казва повече от всички книги. То кара сърцето да забави хода си, а мислите – да се отдалечат, като облаци по вятъра. В нейната сянка човек се усеща малък, но не нищожен – а приет. Тя не наказва, не съди, просто напомня: че има нещо по-голямо, по-дълбоко, по-тихо от всичко, което познаваме!
И в този миг, в този съвършен миг на тишина, Кайлаш не е просто планина. Тя е врата. Между световете. Между човека и и Бог.