ЕДИН ДЪЖДОВЕН СЛЕДОБЕД НА КРАЯ НА СВЕТА

Пролетта ще е хубава в Сидни. Ще се върна тук отново през май. С книга, моливче и хубав тефтер. Не, вместо книга, ще е албум с много снимки снимки, за да ми напомнят пътя който извървях, за да стигна до тук и да чуя и видя всички големи красоти по земята и да срещна и чуя всички заслужаващи си истории.

Продължаваше да вали тук често вали. И въздуха е толкова чист и приветлив, че се чувстваш у дома повече от къде и да било другаде. Извадих си телефона, за да успеем да намерим локацията на този интересен ресторант. Винаги ми е било мечта да стигна до това място, но на мен ми е мечта да стигна до къде ли не.

Пишеше също, че някъде от дясната страна, под моста срещу операта. Казват, че енергията и атмосферата е толкова различна, благодарение на посетителите, които идват, че успяваш да си спомниш за неща отдавна забравени. Вървяхме дълго под дъжда с едно толкова малко чадърче, че се намокрихме до кости. 
Накрая, когато едвам го намерихме, вътре имаше няколко посетители по- заблудени и от нас.

“Отворено е!” Толкова се зарадвах, че през големия френски прозорец ще пия кафе и ще наблюдавам дъждовния следобеден живот в Сидни, че забравих за останалите посетители. Имаше две жени и млад господин, седнали на отделни маси и замислени по своему. Поздравихме се и започнахме всички да си говорим сякаш цял живот се познаваме. Хората в Австралия, са толкова любезни и възпитани, толкова добронамерени, сякаш са родени да създават най - красивите ни спомени в живота. Господина, разказа, че всяка година идва тук по веднъж, да направи своята атестация за изминалата година въз основа на нещата, които са му се случили и какво още трябва да промени, за да се по - добре. Сам започна да разказва това. Каза, че за него това място,, е място за равносметка и тук се чувства изключително добре насаме със себе си и своите мисли. Дано не сме му попречили със звънливия си смях и чудати стории откъде ли не.

Чашите в които ни сервираха кафето бяха толкова красиви, че едва след като го изпих ми направи впечатление колко силно е всъщност.

Двете дами, които седяха по - мълчаливо до прозореца се усмихнаха от всичко чуто и накрая и те се заговориха с нас. По възрастната беше на 85 години, а другата беше сестра и с 15 години по млада. Това, което тях ги беше довело в този дъждовен ден, бяха неканените спомени за един отминал живот. Тя ни разказа, как като била млада по тази улица с покойния и съпруг се разхождали хванати за ръце, правили планове да се оженият и да си имат най - малко три деца. Това се случило преди 60 години. Малко по - късно той починал и тя останала сама през целият си живот със спомена за него.

Не мога да кажа с точност, дали от силното бразилско кафе или от чутото в този дъждовен следобед, но имам усещането, че сърцето ми е в гърлото.

Преди колко години пак попитах аз?

С цялото смирение и мъдрост на човек, разбрал и познал живота, с цялата красота и мъдрост на възрастта. После ми се усмихна и ми повтори, че това се случило преди 60 години. Беше толкова слаба и същевременно толкова изискана с разкошния си официален тоалет, сякаш да придаде още по - голяма тържественост на този съкровен и болезнен момент в живота и. Имаше едни от най - добрите и целомъдрени сини очи. И погледа и гласът и излъчваха спокойствие. Маникюрът и парфюмът бяха стилни като нея. От всичко най - много харесах гласа с който разказваше. Всяка казана дума беше преживяна отново, всеки момент блестеше в очите и като диамант. Класата с която държеше приборите докато се хранеше и маниери на човек с потекло. Този поглед, който никога няма да забравя. Сестра и разказваше, че двете много пътували през живота си, но всяка година идват на това място, за да може по- голямата сестра да си спомня за младостта и любовта. Този ресторант не го имало, нито квартала изглеждал тогава по - този начин, нито дърветата са били толкова големи, ако изобщо ги е имало, но сантиметра от разходката по тази улица с тази гледка, е успял да владее съзнанието и цели 60 години.

Питам се...какво ли е усетила тази жена, преди толкова години с този мъж, че да остане вярна на всичко казано, обещано и преживяно. И това, което той е казал, начинът по който го е направил докато ръцете и са били в неговите ръце и е гледал същите тези сини очи и е усещал същия този завладяващ парфюм. Каквото и да се е случило на тази улица, в този квартал, на мястото на този ресторант, под короните на тези дървета, тези два живота са остани заедно завинаги. Изведнъж всички се умълчахме и дружно се нагледахме навън през прозореца. После се усмихнахме и всеки стана да си вземе връхната дреха от закачалката с ясното съзнание, че никога повече няма да се видим отново. Станах с благодарност, защото такива истории не можеш да чуеш и видиш всеки ден, но това ми показва, че огънят е отвътре завинаги.