Всеки мисли, че времето ще дойде, а то само си отива

"Всеки мисли, че времето ще дойде, а то само си отива" - Вихрушка- моята първа книга

Видимо има доста тъга в очите ми на тази снимка. Зад всяка болка стои изстрадана мъдрост.

Времето е Лихвар 

Дочаках те! И ти ме дочака! Макар и да закъснях! Търсих те къде ли не?!
През целият си живот те търсих в детските си спомени! И след 42 години отново се срещаме, за да видим дали ще се разпознаем след отломките на живота за всеки от нас!

Една история, която чака един човешки живот, за да бъде разказана и една съдба на кръстопът в ничия земя и нечия душа. Една надежда изплакана и една Любов изпепелена останала в руините под парещото слънце на огненочервените лъчи. Една древна култура лежи потънала в прах в една вечна земя. Едни горди очи пълни със сълзи се стичат по едно обрулено от вихрушката на живота лице. Една истина недоизказана и една ръка липсваща! Всяко история има своето време, но не всяко време история. Под оловно синьото небе едни въпроси чакат да бъдат зададени и отговори като грачещи над черни гробове гарвани нечакани долитат мълчешком. Видях Палмира, когато бях дете. Всъщност детството ми мина в Дамаск и Тартус. Сякаш беше вчера. Много проливни дъждове се бяха изляли и много листа изпопадали.Това пътуване ми показа една непозната Сирия с пустинни и плодородни райони, пак пустинни места, стада, които се чудех какво ли пасат в пустоща и скърцащия вятър който вдигаше финия пясък и го завихряше като декор от кадър на филм с който долиташе светът на детските ми спомени. Този свят винаги ще ми се струва безкрайно по – реален, от който и да е друг. Спомних си за скърцащият миндер и коженото кресло, в което се настанявах удобно и търпеливо чаках да дойде време за сън след изморителните игри. Най - любим за мен си оставаше таванът, защото в него откривах света на бъдещите си мечти. Беше пълен с карти и атласи от цял свят. Най- много мечтаех за Сирия. Цветовете на картатата и бяха магични. Обещах си като порастна обезателно да я посетя, за да се убедя дали всъщност е толкова далеч колкото ми изглежда и ето върнах се! Не си спомням нищо по-дружелюбно от голямата печка в съседната стая и танцуващият пукот на дърва, с благоуханния аромат на бор. Нейната топлина и ароматът на индрише в сладкото ме пазеха от всички беди и неблагополучия. 
Днес видях подобна печка в опърпаната палатка на войника, който пази Палмира. Едно младо момче с гъста брада, матова кожа, красиви мълчаливи зелени очи, скъсан пуловер и същата печка. Това беше единственото му богатство. И аз и той имахме еднакви печки с различни съдби.

Дано и неговата успее да го опази от бели и беди!
Днес се върнах след 42 години, за да занеса книга на баща ми, който почина и така и не я дочака, а Палмира беше едно от любимите му места. Не намерих смелост да си поговоря с него. Върнах се, за да си сверя часовника и за да чуя в тишината мълчанието си. Не бъркам мълчанието си с тишина. В мълчанието винаги има мъдрост. 
Всеки ден започва отначало!.
Живота!.